Следващият път няма да мирише ли?!?

It stinks.

9 декември 2016г. Денят ми започва със съдебно заседание от 9 часа. Делото е от тежките, но ме успокоява мисълта, че сме при съдия. В смисъл, че сред „съдиите“ има само малко съдии – такива, които се стараят да решават делата си обективно и безпристрастно и, дори решението да не е в полза на доверителя ти, знаеш, че в съдебно заседание е имало човешко отношение, а изходът от делото не е бил предрешен. В съдебното заседание съдийката е необичайно раздразнителна и реагира остро на предварително подаденото искане за събиране на доказателства. Споменава, че срещу най-натоварените съдии се водят дисциплинарни производства за забавяне решаването на делата. Казвам, че я разбирам и правя всичко възможно да не отлагаме делото. Наистина я разбирам. В 11 часа пред Висшия съдебен съвет има протест на съдиите от Софийски районен съд. Но си тръгвам от това заседание много разочарована и замислена. Съдията възмутено посочи за пример как по-рано през седмицата, като се наложило да отложи делото на един задържан чужденец, той започнал да вика в зала, че ще се самоубие. Знаех за случая, защото делото е заведено от мен като адвокат, а на съдебното заседание бях замествана от колеги от ФАР (бях в чужбина този ден). Замислиха ме думите на съдийката, че адвокатите трябвало да бъдат и психолози и да подготвят чужденеца за това, което може да се случи в съдебно заседание. Адвокатите бяха виновни. Те не бяха подготвили и овладяли чужденеца. Не е виновно задържането и условията на задържане. Само тези, които бяха довели чужденеца до натоварения и без това съд и не му бяха удържали нервите. Които му бяха написали жалбата, подготвили всички писмени доказателства, довели свидетел, бяха се виждали с чужденеца ежеседмично в СДВНЧ, бяха разговаряли по всяко време на денонощието с него по телефона, за да го успокояват, бяха звъняли на Дежурната в СДВНЧ, за да сигнализират, че той прави опити за самоубийство в „дома“…. Само адвокатите бяха виновни в очите на един от малкото останали съдии, в които ни е последната надежда.

Предната нощ се бях върнала от работното пътуване в чужбина, но – именно защото бях отсъствала през седмицата – този петък следобед трябваше да проведа и свижданията в СДВНЧ-Бусманци. Заедно с младши адвокат Д. от ФАР повикахме само доверителите ни с английски език (арабско- и персийско-говорящите остават за другата седмица, с преводач). Въпреки езиковото ограничение, имаме да видим десет човека за останалите час и половина до края на времето за адвокатски свиждания. Дежурният полицай нервно ни отвежда до стаята в дъното на коридора на административната сграда в СДВНЧ. Двата прозореца на стаята са широко отворени и веднага ги затваряме, защото е студено. Мигновено след това, обаче, разбираме защо те стоят отворени – стаята веднага се изпълва със задушлива отвратителна миризма. Тя идва от съседното помещение, от което ни дели плъзгаща се врата, която не може плътно да се затвори. Там е бившата зала за свиждания, в която от края на ноември са „настанени“ чужденци. В залата няма легла, но през прозрачната плъзгаща се врата се виждат много хора, част от тях на видима малолетна възраст. Непоносимата миризма говори, че не са се къпали и не са прали дрехите си отдавна. Заставам отново до отворения прозорец и се опитвам да си поема въздух, но оттам поемам задушлива миризма на нещо като белина. Повдига ми се, усещам, че всеки момент ще повърна и бързо излизам от стаята, преминавам коридора и се връщам до полицейската стая на входа на сградата. Моля полицая да ни пусне в друга стая за свиждане, но той обяснява, че няма друга свободна. В стаята, където от СДВНЧ вземат пръстови отпечатаци и преди сме влизали да провеждаме адвокатски свиждания, сега има плътно насядали чужденци по земята. Стаичката на Държавната агенция за бежанците (която в първите години на „дома“ беше за адвокати) не можело да ни се отвори, защото ДАБ се сърдели. Връщам се обратно в миризливата стая, където трябва да проведем адвокатските свиждания. Отваряме широко двата прозореца и с палто, шапка на главата и шал на носа и устата, с позиви за повръщане, провеждаме свижданията с десет чужденци. Шумно е. В съседната зала има много хора, а стъклената преграда не се затваря плътно. На свижданията даваме лоши новини – на едни разясняваме съдебните решения, с които е отхвърлено искането им Държавната агенция за бежанците да ги настани в свой център като търсещи закрила. От други слушаме оплаквания, че спят по двама души на едно легло, защото няма достатъчно легла за всички в стаята. През нощта падат на земята и пак се качват на леглото да се опитат да спят… Всички питат колко дълго още ще бъдат задържани. Отговарям, че не знам. Повдига ми се от миризмата. Студено ми е. Надвиквам се с шума. Трябва да дам надежда, а този път не успявам. Мисля си как трябва да направим проект, така че съдиите да видят с очите си това, което виждаме. Да помиришат тази миризма. И си отговарям, че те никога няма да го видят и помиришат. Че аз ги разбирам, но те никога няма да разберат. И не мога да давам надежда. Защото май неусетно аз някъде там между съда и адвокатските свиждания в СДВНЧ днес съм я загубила.

Връщаме се в офиса с Д. и й казвам, че днес се питам какъв е смисълът от това, което правим. Че днес се съмнявам. Тя се постара да ме насърчи, даде ми пример как й е било много трудно да ме замести на съдебното заседание по-рано през седмицата. Преди него е спала 2 часа. След него не е можела да заспи през нощта. Но в крайна сметка не се отказва. Изслушах я внимателно, но не беше там проблемът:

– „Д., нещата стават все по-зле и се страхувам, че ние нищо не можем да променим. Преди си казвах – дори това, че някой разговаря човешки с тези хора и ги изслушва с търпение и разбиране има смисъл само по себе си. Но сега дори това не успях да направя. Как да се държиш любезно, когато на теб самия ти е лошо и имаш позиви да повръщаш?!

– „Ех, Валерия, всеки има такива моменти. Следващият път …

– „Следващият път няма да мирише ли?!?

Мирише непоносимо. Не само физически. Миришат нечовешките условия на задържане. Мирише разединеното гражданско общество, в което всеки го е страх да каже, че това не е ОК. Мирише все по-осезаемата опасност да избухне бунт и в Бусманци с всички произтичащи от това ужасни последици. Мирише незаитересоваността. Мирише безсилието. Мирише заметеното под килима. Като всяка несправедливост. It stinks.

Следващият път няма да мирише ли?!?

One thought on “Следващият път няма да мирише ли?!?

Comments are closed.