На 12 септември 2024 г. Съдът на Европейския съд (СЕС) излезе с решение по делото C-352/23. Делото касае бенефициент на ФАР, който живее в правен вакуум в България вече 27 години, без да може да се върне в страната си на произход. През годините, той е подавал 11 молби за международна закрила. Поради липсата на регуларизационен механизъм в България обаче, който да дава правна възможност хора като него да уредят престоя си, той изпада в "нелегалност" и става "невидим" – без достъп до основни човешки права като достъп до медицински грижи извън спешната помощ, право да работи легално, право да сключи брак или дори да признае децата си за свои.
Основният въпрос по делото Changu беше свързан с позитивните задължения на държавата да осигури достъп до основни човешки права на хора, намиращи се дълги години на територията на страната, без наличие на регуларизационен законов механизъм да уредят пребиваването си.
В контекста на българското право понастоящем, единствената такава възможност съществува в член 9, алинея 8 от Закона за убежището и бежанците, съобразно който:
Хуманитарен статут може да бъде предоставен и по други причини от хуманитарен характер, както и поради причините, посочени в заключенията на Изпълнителния комитет на Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците.
В тази връзка, в своето решение СЕС отбелязва, че държава членка може да предостави право на пребиваване по хуманитарни съображения на гражданин на трета страна, който се намира в положение на крайна материална нищета на територията ѝ, само по силата на националното си право. Тази национална закрила обаче не трябва да се смесва със статута на бежанец или статута на субсидиарна закрила по смисъла на Директива 2011/95. В тази връзка, можете да прочете коментара на д-р адв. Валерия Иларева по делата C-562/13, Abdida и С-542/13, M’Bodj.
По дело със сходна фактическа обстановка - Ghadamian с/у Швейцария[1], Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) постановява, че държавите имат позитивно задължение да узаконят незаконно пребиваващи на тяхна територия чужденци. По това дело подобно на бенефициента на ФАР, Швейцария отказва да издаде разрешение за пребиваване на възрастен чужденец от Иран, който живее в страната повече от 50 години и се позовава на силни семейни и социални връзки в Швейцария. Съдът намира, че изтъкнатите от националните органи аргументи (т.е. свързани с предишните решения на жалбоподателя да напусне страната, незаконното му пребиваване от 2002 г. насам и предишните му присъди за престъпления) са били релевантни, но не и достатъчни основания, като се има предвид положението на жалбоподателя. Съдът взема предвид изключително дългия престой на жалбоподателя в Швейцария, близките му връзки с тази страна, напредналата му възраст, липсата на все още съществуващи връзки в Иран, както и липсата на тежки криминални престъпления от 2005 г. насам. Поради това Съдът намира, нарушение на член 8 от ЕКПЧ (право на личен и семеен живот), че не е постигнат справедлив баланс между обществения интерес от имиграционен контрол и правото на жалбоподателя на зачитане на личния живот и интересите му да продължи да пребивава в Швейцария.
За разлика от практиката на ЕСПЧ, в своето решение от 12 септември СЕС констатира, че членове 1 (човешко достойнство), 4 (забрана на изтезанията и на нечовешкото или унизително отношение или наказание) и 7 (зачитане на личния и семейния живот) от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) във връзка с Директива 2008/115 трябва да се тълкуват в смисъл, че държава членка не е длъжна да предостави по императивни хуманитарни съображения право на пребиваване на незаконно пребиваващ на територията ѝ към момента гражданин на трета страна, каквато и да е продължителността на това му пребиваване.
Въпреки това обаче, СЕС категорично заявява, че докато не бъде изведен, този гражданин може да се ползва от правата, гарантирани му както от ХОПЕС, така и от член 14, параграф 1 от Директива 2008/115 (Директива за връщанията). Тоест държавата членка все пак трябва да гарантира, че лицето не е подложено на нечовешко или унизително отношение съгласно член 4 от ХОПЕС. Това включва осигуряването на основни нужди, като например спешни здравни грижи и основно лечение на заболявания, особено за уязвимите лица.
Наред с това, ако този гражданин е и кандидат за международна закрила, в това число и с подадена последваща молба за закрила, то той има също: 1) право да остане на територията на държавата членка до произнасянето по неговата жалба, независимо от конкретните основания, на които е била отхвърлена молбата му за закрила; 2) да се ползва и от правата, предвидени в Директива 2013/33/ЕС за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила, като се осигури стандарт на живот, който гарантира прехраната му и защитава основните му права. Последното е валидно дори в случаи, в които материалните условия на приемане са ограничени или отнети с мотива, че молбата за международна закрила е последваща молба. Дори и в тези случаи на кандидатите следва да им се гарантират поне минимални условия на приемане, позволяващи им да водят достоен живот.
Пълният текст на преюдициалното запитване, отправено от Административен съд - София град, можете да прочетете на този линк.
Пълният текст на решението на СЕС можете да прочетете на този линк.
[1] ЕСПЧ, Ghadamian срещу Швейцария (жалба № 21768/19), 9 май 2023 г., параграфи 60-64
- Log in to post comments