Резюме от адвокат Валерия Иларева[1]
С г-н Али Реза се запознахме в далечната 2015 година, когато той беше задържан в Специалния дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) в Бусманци. Със съпругата му се отправят към почивка на морето, колата е спряна от полицейски патрул и след документна проверка, той е задържан и отведен. След първоначалния стрес и неизвестност, оказва се, че срещу него има издадена заповед за експулсиране и той е задържан с цел изпълнението й. От 2002 година до онзи момент г-н Али Реза живее в България с карта на чужденец, на когото е предоставен хуманитарен статут поради признат риск за живота му в Ирак, страната му на произход.
След като бе задържан в продължение на почти 7 месеца, през 2016г. г-н Али Реза беше освободен, без да може да бъде изпълнено експулсирането. Впоследствие хуманитарният му статут беше отнет и понастоящем той продължава да живее в България, заедно със съпругата си – българска гражданка, но без документи за пребиваване, без достъп до права.
На 17 май 2022 г. Европейският съд по правата на човека постанови своето решение по жалбата[2] на г-н Али Реза срещу неговото задържане и срещу заповедта за експулсирането му. От една страна, г-н Али Реза сочеше, че връщането му в Ирак ще наруши забраната за изтезание, нечовешко и унизително отнасяне по член 3 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и ще накърни правото му на уважение към семейния му живот (член 8 ЕКПЧ). От друга страна, той сочеше, че продължилото 7 месеца негово задържане не е обслужвало законова цел и е било произволно, а той не е разполагал с бързи правни средства да се защити (нарушение на член 5 от ЕКПЧ).
Европейският съд по правата на човека намира, че задържането на г-н Али Реза в СДВНЧ с цел експулсиране е внарушение на член 5, параграф 1 от ЕКПЧ. Съдът припомня, че единствената законова цел на административното имиграционно задържане на чужденци е изпълнението на заповедта за връщане с дължимата грижа. В конкретния случай, съдът констатира, че българските власти, които са компетентни да изпълнят заповедта за експулсиране, не са предприели каквито и да е стъпки за издаване на документ за пътуване на г-н Али Реза през първите шест месеца от задържането му, едва през седмия месец на задържането се обръщат към иракското посолство за издаване на документ за пътуване и получават отговор, че такъв документ се издава само при доброволно заявено желание от иракския гражданин. През цялото това време г-н Али Реза просто е държан лишен от свобода. Периодично с него служителите на МВР провеждат „беседи“, по време на които той е убеждаван да подпише декларация, че той желае доброволно да се върне в Ирак – обстоятелство, което не отговаря на действителната му воля и той отказва да подпише. Г-н Али Реза ясно е заявил, че не желае да се върне в Ирак поради свързаните с това рискове за живота му. На българските власти е била известна практиката, трайно установена при посолството на Ирак и други посолства в България, да издават документи за връщане, само когато техните граждани доброволно заявят желание за това. Съдът в Страсбург отбелязва, че макар забавянето на издаването на документи от иракското посолство не може да се вмени във вина на българските власти, компетентните български органи е трябвало да са наясно с тези трудности и да проверят дали все още има реалистични изгледи за извеждането на жалбоподателя. При липса на разумна възможност за изпълнение на заповедта за връщане, имиграционното задържане престава да бъде оправдано, то не обслужва законовата си цел и се превръща в самоцелно и, следователно, произволно и незаконно. Това личи и от обстоятелството, че и до ден днешен заповедта за експулсиране не е изпълнена.
Относно липсата на ефективни средства за бърза защита срещу произволно имиграционно задържане по смисъла на член 5, пар. 4 от ЕКПЧ, Съдът в Страсбург приканя българските жалбоподатели първо да изпробват реда за защита под формата на иск за обезщетение, предвиден в член 2, ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Европейският съд посочва, че „въпреки че Правителството не е представило примери за съдебна практика, в която въпросната разпоредба е била приложена към жалба относно срока за проверка на законността на задържането с цел депортиране, Съдът не разполага и с примери за обратното, така че няма нищо, което да му позволи да преразгледа предишното си заключение относно ефективността на това средство за обезщетение“.
По отношение на оплакването срещу самата заповед за експулсиране и липсата на ефективни средства за защита срещу нея, по делото в Страсбург българското правителство представя уверение, че с оглед изтичането на 5 години от издаването на заповедта, е налице изтекла давност по член 285 от АПК и заповедта за експулсиране няма да бъде изпълнена. Българските власти посочват, че ако г-н Али Реза бъде подложен на нова заповед за експулсиране, тя ще се основава на ново разглеждане на фактите и ще подлежи на съдебен контрол със суспензивно действие съгласно изменения през 2021г. текст на разпоредбата на член 46 от Закона за чужденците в Република България. Европейският съд по правата на човека посочва, че „не вижда причина да се съмнява в сериозността на тези изрични уверения“, поради което приема, че жалбоподателят не е изложен на риск от депортиране понастоящем или в близо бъдеще и няма основание за по-нататъшно разглеждане на оплакванията по членове 3, 8 и 13 от Конвенцията.
Непосредственият риск от депортиране в Ирак на г-н Али Реза може вече да е отпаднал, справедливостта по отношение на незаконното му задържане бе възстановена и му бе присъдено парично обезщетение, но това не е достатъчно. За съжаление, г-н Али Реза остава да пребивава в България в правен вакуум, като „незаконно пребиваващ“ чужденец без документи, въпреки че живее непрекъснато тук от повече от 20 години. Фондация за достъп до права продължаваме да стоим до него и да го подкрепяме в пътя напред към пълноценен живот.
